Децата не се научават да чакат чрез обяснения, а чрез преживявания.
За да развие детето способността да мисли самостоятелно, то трябва да има възможност да изследва, да опитва и да открива решения със собствено темпо.
В ежедневието обаче често поставяме ефективността на първо място. Бързаме, довършваме вместо детето, подсказваме му отговора или се намесваме още преди да е имало време да помисли. Понякога нетърпението ни отнема именно онези ценни моменти, в които то може да открива, да греши и да се учи.
Да изчакаме не е лесно. Изисква доверие, търпение и съзнателно усилие. Но именно умението да чакаме детето е една от най-важните способности, които можем да развием като родители и специалисти.
Как да се научим да бъдем възрастните, които умеят да изчакват?
Важно е родителите да имат подходящи очаквания за това, което децата им правят, и да съобразяват темпото им.
Да изчакаш детето си е едно от най-трудните умения в родителството. Дори когато сме убедени, че именно чрез времето, свободата и собствените опити то се развива най-добре, в ежедневието често не успяваме да приложим това знание.
И не сме единствените. Родители, учители и специалисти ежедневно казват на децата: „Хайде, по-бързо!”, „Побързай с храненето!”, „Нямаме време!”. Причината не е липсата на желание да подкрепим детето, а напрежението на ежедневието. Когато бързаме, всяка минута изглежда ценна и изчакването ни се струва като лукс, който не можем да си позволим.
Но именно тогава си струва да си зададем въпроса: наистина ли тези няколко секунди ще ни забавят толкова, колкото прибързаната ни намеса ще забави развитието на детето?
Всяко дете мисли
Докато се обува, закопчава цип, строи кула или решава задача, детето не просто извършва действие. То си задава въпроси: „Как да го направя?”, „Има ли по-добър начин?”, „Какво ще стане, ако опитам по друг начин?” Именно този процес развива мисленето, самостоятелността и способността за решаване на проблеми.
Когато обаче непрекъснато подсказваме, поправяме или вършим нещата вместо детето, неволно прекъсваме този процес. Вместо да му дадем готовото решение, можем да му помогнем с въпрос или кратка насока: „Как мислиш, че можеш да го направиш?”, „Кое би опитал първо?” Така не отнемаме възможността му да мисли, а го насърчаваме да открие решението само.
Парадоксално е, но когато редовно даваме на детето време да опитва самостоятелно, след време то започва да се справя по-бързо и по-уверено. Изчакването днес спестява много намеса утре.
Понякога са достатъчни няколко секунди
Често си представяме, че трябва да чакаме дълго. В действителност понякога са достатъчни само още няколко секунди. Малко време, през което двегодишното дете може само да обуе обувката си. Малко време, за да закопчае копчето или да довърши започнатото. А след това идва най-важното преживяване: „Аз успях сам!”
Тези малки ежедневни успехи изграждат увереност, постоянство и вътрешна мотивация. Детето започва да вярва в собствените си способности, вместо да разчита някой винаги да свърши задачата вместо него.
Изчакването има още един важен ефект. Децата, които са получили време, доверие и търпение, постепенно се научават и самите те да бъдат по-търпеливи към другите. Те развиват уважение към чуждото темпо и по-лесно приемат, че всеки има нужда от време, за да се справи.
Да чакаме детето не означава да бъдем пасивни. Означава съзнателно да му дадем пространство да мисли, да опитва, да греши и да успява. Понякога най-ценната помощ, която можем да окажем, не е да направим нещо вместо него, а просто да останем до него още няколко минути.
Мадлен Ефтимова